На 16 април 1925 г. в навечерието на Великден (Велики четвъртък) българските комунисти извършват в църквата „Св. Неделя“ най-кървавият атентат в историята на 20-век – убити са 150 души, а над 500 души са ранени. Броят на загиналите висши военни е по-голям от броя на загиналите висши офицери в трите войни, които България води дотогава. Атентатът, извършен по заповед от Москва, е трябвало да бъде сигнал за въстание, което да избухне след като е обезглавен политическият и военен елит и в страната е настъпила паника. Два дни преди това терористът-комунист Атанас Тодовичин убива пред църквата „Св. Седмочисленици“ генерал Константин Георгиев, който отива с внучката си на вечерна служба. Целта е на опелото на генерала да се събере политическият и държавен елит на Царство България, който да бъде ликвидиран с взрив, поставен под купола на църквата “Св. Неделя” от клисаря Задгорски, който за всеки пакет взрив получава пари и обещание „да замине в СССР, където ще стане чекист“. Терористите знаят, че там ще се съберат много видни хора, а в затворено пространство взривът ще е много ефективен. Но има и още един перверзен замисъл – комунист в църква не влиза и затова „наши хора“ няма да пострадат, разсъждават злодеите! Освен това емисари на комунистите са ходили по домовете на запасни офицери с фалшиви покани от името на Съюза на запасните офицери да ги канят на опелото на генерала.

Част от терористите, които не са заловени от българската полиция, бягат в СССР. През август-септември 1925 г. в Москва се провежда съвещание с участието на Георги Димитров, Васил Коларов, Станке Димитров, Димитър Златаров, Петър Абаджиев и други злодеи, които откровено говорят за организацията на атентата и за своята роля. Петър Абаджиев гордо заявява, че е поискал и получил сярна киселина, която е добавил към взрива, за да може онези, които не са убити или само са ранени от взрива, да умрат от задушаване.

По-късно комунистите обвиняват за злодеянието българската полиция и превръщат терористите в герои – идеолозите на атентата Коста Янков и Иван Минков са обявени за жертви на фашизма, на тяхно име са именувани улици в София, поставени са им паметни плочи; Марко Фридман, който е разпределял парите в терористичната мрежа, е обявен за невинна жертва на фашизма, а той си признава пред съда дума по дума, ден по ден, какво е правил и какви пари е получавал и раздавал; терористът Димитър Златаров и убиецът Атанас Тодовичин са ликвидирани в СССР през 30-те години от „братушките“ им, но са обявени в летописната книга „Звезди във вековете“ на ЦК на БКП, за жертви на „българския фашизъм“; Станке Димитров, който участва в терористичната организация, е обявен също за герой и жертва на фашизма, въпреки, че загива при самолетна катастрофа на съветски самолет в СССР, на името му е преименуван град Дупница.

За да се скрие истината веднага след 1944-та година изчезват вестници, книги и хора – убити са полицаи, военни, политици, журналисти, които знаят истината. Книгата на известния български полицай Пане Бичев, наречен „кошмарът на червените терористи“, е забранена, а той е убит.

Българските историци натрапват версията, че атентатът е организиран от полицията, за да има повод да се разправи с БКП – на Лайпцигския процес Георги Димитров произнася тази лъжа. По-късно той признава, че атентатът е дело на „група разпалени глави“ от Военното терористично крило на БКП, с което видите ли ние, добрите и кротки комунисти, нямаме нищо общо. В „Кратка история на БКП“ от 1981 г. пише: „На 16 април 1925 г. по време на опелото на генерала, избухна взрив в катедралата „Св. Неделя“. Десетки хора загинаха. Но управляващите останаха невредими. Атентатът бе дългоочакваният от реакцията повод, за да изпълни своя пъклен план.“ И така, лъжа след лъжа, година след година!

Днес имаме възможност да знаем, че атентатът е поръчан от Москва, организиран е с парите на Москва, извършен е от хора, които са се заклели във вярност към Москва, след което бягат в Москва, а някои от тях са ликвидирани по-късно по заповед на Москва!