Докато Европа строи акгивно LNG терминали, разширява Южния газов коридор и ускорено се освобождава от зависимостта си от руския газ, България продължава да плаща по един от най-противоречивите енергийни договори в новата ни история – споразумението между Булгаргаз и BOTAŞ.
Договор, представян като „исторически пробив“. Договор, който според защитниците му трябвало да превърне България в „регионален газов фактор“. Договор, обявен за „геополитическа победа“. Договор, който днес международни експерти и анализатори вече описват като финансово тежък, структурно проблемен и нуждаещ се от спешно предоговаряне.
Но най-големият въпрос продължава да виси със страшна сила и ключови институции заобикалят очевидното. Обществото пита, защо България подписа 13-годишен фиксиран капацитетен модел през Турция, при положение че паралелно инвестираше именно в европейски LNG алтернативи? И вместо публичност, получаваме покъртителна тишина.
Европа отдавна тръгна към LNG. България също. Тогава защо ни е BOTAŞ?
След 2022 г. Европейският съюз направи рязък геополитически завой. Руският газ престана да бъде разглеждан като „евтин и сигурен ресурс“, а започна да се възприема като стратегически риск.
ЕС започна ускорено изграждане на LNG терминали, диверсификация на доставките, нови интерконектори и интеграция на енергийните пазари. Настъпи нова LNG ера в Европа.
САЩ се превърнаха в основен LNG доставчик на континента. Гърция започна да се утвърждава като регионален LNG център. Балканите бяха включени в новата архитектура на диверсификацията. И България беше част от тази стратегия.
Александруполис: терминалът, в който България инвестира
Това е може би най-премълчаваният факт в целия дебат около договора BOTAŞ. България чрез Булгартрансгаз е акционер в LNG терминала Alexandroupolis FSRU. Да, България не е просто клиент. България е инвеститор в европейска LNG инфраструктура. Терминалът край Александруполис беше представян като ключ към диверсификацията, алтернатива на руската зависимост и стратегически европейски проект.
И съвсем с основание. Той осигурява прием на втечнен природен газ, регазификация и достъп до европейската мрежа. Свързан е с IGB, TAP, Южния газов коридор и Vertical Gas Corridor. Без никакво съмнение точно това трябваше да бъде новият път на България.
IGB – газовата връзка на европейската диверсификация
IGB (Interconnector Greece-Bulgaria) не е просто тръба. Това е стратегическият коридор – Комотини – Стара Загора, който отвори България към азерския газ, LNG терминалите в Гърция и Южния газов коридор. Той беше представян като геополитически пробив, край на енергийната изолация и начало на реалната диверсификация.
IGB свързва България с Trans Adriatic Pipeline; TANAP, Каспийския регион и средиземноморските LNG доставки. С други думи: 
България вече имаше европейски маршрут за неруски газ.
И тогава идва BOTAŞ
Именно тук започва голямото противоречие.
Докато Европа изграждаше LNG мрежа, а България инвестираше в гръцка инфраструктура и IGB, паралелно беше подписан 13-годишният договор с турската държавна компания BOTAŞ.
Договор с фиксирани плащания, с дългосрочни капацитетни ангажименти и с тежка финансова рамка. Официалната теза беше „достъп до турски LNG терминали“. Тогава, след като България вече инвестира в собствен европейски LNG достъп, защо ѝ е нужен толкова дълъг и скъп модел през Турция?
Международните анализи вече задават същите въпроси, които поставих на всички български институции
Темата вече отдавна не е само български вътрешнополитически спор. Международната енергийна агенция ICIS публикува анализ, според който настоящият модел е довел до финансови загуби, България плаща за неизползван капацитет и сегашната стратегия по договора е неуспешна.
Reuters потвърди, че и през 2026 г. LNG доставки за България продължават да се реализират през турски терминали по механизма на BOTAŞ.
Тоест договорът не е „замразен“. Той продължава да функционира. И докато Европа върви към гъвкав LNG пазар, конкуренция, прозрачност и множество входни точки, България остава обвързана с фиксирани такси, резервиран капацитет и инфраструктура извън ЕС.
Най-чувствителният въпрос
Ако България вече има IGB, TAP, Александруполис, гръцки LNG терминали и европейска инфраструктура, тогава бил ли е договорът с BOTAŞ стратегическа необходимост… или е създал паралелен, по-скъп и дългосрочно обвързващ модел?
И най-тревожното
Докато международни анализатори, медии и европейски експерти вече поставят въпроси за финансовата логика, регулаторния модел и геополитическите последствия, българските институции продължават да са отчайващо бавни и сякяш напълно незаинтересовани.
А обществото все още няма ясен отговор, защо беше подписан този договор, кой реши да се подписва договор без публичност и институционален контрол, защо има потенциално погазване на национални закони и европейски регламенти, защо е толкова дълъг, защо е с толкова тежки фиксирани ангажименти и защо България пое този модел точно в момента, когато Европа изграждаше алтернативите му.